сряда, 11 април 2018 г.

ПРЯКОР, КОЙТО СЕ ПОМНИ

Разказ на Николай Стойнов

Всички в училище го наричаха Хари Потър. Но не защото носи очила. А защото се поти. Ама много. В смисъл, много повече от другите хора. Между “Потър” и “пот” няма особена връзка, но той предпочиташе да не спори по този въпрос. Беше свикнал да му се подиграват още от детската градина, където възпитателките на шега му казваха “малкия Веско” и дори го бяха научили да пее “Нашата полиция”. Казват, че който се смее последен, се смее най-добре. Хари Потър обаче не се усмихна нито веднъж, докато куршумите от автомата в ръцете му поваляха един след друг неговите вече бивши съученици в двора на техникума. Последният учебен ден се оказа и последен изобщо за голяма част от тях. Лицето на техния убиец не изразяваше абсолютно никаква емоция. Единственото, което издаваше силното му вълнение, беше това, че се потеше адски много. Повече от обикновено. 


Няма коментари:

Публикуване на коментар