Сладко

От Николай Стойнов

Макар непрекъснато да преглъщаше, устата му продължаваше да се пълни със слюнка отново и отново. Ужаси се от мисълта, че може без да се усети да пусне някоя лига. Огледа се притеснен. В магазина нямаше никой друг, освен двете шумни хлапета до хладилника с енергийни напитки. "Защо пият толкова много енергийни напитки? Как е възможно да не им достига енергия? Когато аз бях на 14, по цял ден тичах след топката..."

- Ей, дядка, к'во си ни зяпнал!

Той се сепна. Не беше забелязал кога двамата тийнейджъри със смъкнати панталони се бяха приближили до него. Те го оглеждаха с насмешка.

- Виж го как е напълнил кошницата със сладки неща! Сигурно е някакъв педофил!

Репликата беше последвана от невъзпитано шумен смях.

Вместо да им направи забележка, той се вторачи в купчината шоколад, бисквити и вафли в пазарската си кошница. След като се увериха, че няма да им отвърне, момчетата загубиха интерес. Подминаха го и се насочиха към касата.

Никога не беше чувствал толкова силен глад. Дори по време на Втората световна война, когато успя да оцелее цяла седмица в окопа, смучейки четвърт замръзнал и твърд като скала хляб.

Коремът му започна да къркори толкова силно, сякаш в него бушуваше тропическа буря. Той отново се огледа уплашен. Мисълта, че трябва да отиде до касата и да плати, преди да може да опита шоколада, истински го ужасяваше. Започна да се поти и да диша тежко. Залитна и се подпря на рафта с киселите млека.

Помисли си, че може би това е краят. Представи си заглавията в утрешните жълти вестници "Старец-наркоман се гътна в супермаркет", "Напушен комунист умира в магазин, продавачът в шок!!!", "Възрастен човек почина в центъра на Русе, няма да повярвате каква е причината!".

Той бавно се свлече на пода. Огледа сивия си костюм. Не видя петна или дупки по него. Значи нямаше да се изложи пред погребалния агент. Беше обул и здравите обувки. "Какъв късмет!", каза той на глас и се усмихна.

Стомахът му отново изръмжа. Той грабна най-големия шоколад от кошницата и с треперещи ръце разкъса опаковката му. "Поне ще умра щастлив", помисли си, докато отхапваше голямо парче. Веднага усети прилив на енергия. Или на щастие, не беше сигурен. На лицето му се изписа широка усмивка, която разкри дълбоките му бръчки. Въздъхна доволен и затвори очи.

- Господине, чувате ли ме?! Господине!

Той отвори очи. До него стояха млади мъж и жена в зелени престилки.

- Мисля, че идва в съзнание. - Санитарката го държеше за ръка - Господине, не се притеснявайте. Просто кръвното ви е паднало. Вече всичко е наред.

Другата му ръка продължаваше здраво да стиска нахапания шоколад.

- Загледах го, понеже се застоя по-дълго до рафта. След това обслужих едни клиенти. И като погледнах отново насам, него го нямаше! - касиерката разказваше развълнувано без да си поеме дъх, сякаш предаваше директно за централните новини. - Дойдох и го видях да седи на пода като умрял. Веднага ви се обадих!

- Браво на вас! Чудесна работа сте свършили! - медицинската сестра окуражи 20-годишното момиче, което вече беше извадило телефона си и правеше кратко видео за инстаграм сторито си.

- Странно - каза той на глас. В този момент всички се вторачиха в него. - Внукът ми каза, че тревата е напълно безвредна. А ето, че за малко да ме убие! Хаха...

- Ама... вие да не би... на вашата възраст... - гласът на медицинската сестра достигна неподозирано високи октави. Нейният колега се притесни, да не би скоро тя самата да се строполи до стареца.

- Така и така сте тук, я ми кажете - той се оживи - другият път като пуша марихуана, ако пак ми прималее, да си взема ли енергийна напитка? Ще помогне ли?

ПРЯКОР, КОЙТО СЕ ПОМНИ

Разказ на Николай Стойнов

Всички в училище го наричаха Хари Потър. Но не защото носи очила. А защото се поти. Ама много. В смисъл, много повече от другите хора. Между “Потър” и “пот” няма особена връзка, но той предпочиташе да не спори по този въпрос. Беше свикнал да му се подиграват още от детската градина, където възпитателките на шега му казваха “малкия Веско” и дори го бяха научили да пее “Нашата полиция”. Казват, че който се смее последен, се смее най-добре. Хари Потър обаче не се усмихна нито веднъж, докато куршумите от автомата в ръцете му поваляха един след друг неговите вече бивши съученици в двора на техникума. Последният учебен ден се оказа и последен изобщо за голяма част от тях. Лицето на техния убиец не изразяваше абсолютно никаква емоция. Единственото, което издаваше силното му вълнение, беше това, че се потеше адски много. Повече от обикновено. 

ДОБРО УТРО, ПРИНЦЕСО!

Разказ на Николай Стойнов

- Мамка му - тихо изпъшка Тони в полутъмната стая с присвити от болка очи.

- Ама нали все ми казваш, че не е хубаво да казваме “мамка му”? - съненият глас на Мия отекна от другия край на стаята.

- Ами, аз много неща ти казвам. Като например, да си подреждаш стаята. Но ти очевидно не ме слушаш. - Лъчът светлина, идващ от коридора през открехнатата врата, осветяваше прегърбения Тони, който бе хванал в ръце десния си крак и наблюдаваше като хипнотизиран пулсиращия палец. Беше му трудно да пази равновесие, балансирайки на един крак.

- Така приличаш на щъркел! Много си смешен.

- Мия, защо не си си подредила стаята? - Тони се постара да звучи строго, докато залитайки се приближи до вратата на стаята и светна лампата.

- Не е вярно! Подредих яяяя! - Мия се беше увила в чаршафа като пашкул.

- А защо според теб ударих крака си в дървено влакче в средата на стаята, докато идвах да те събудя?

- Защото не гледаш къде стъпваш. - Без капка ирония отговори Мия.

- Тук ли е мястото на влакчето? - Тони продължи с реторичните въпроси, макар да знаеше, че няма как да излезе наглава с дъщеря си.

- Да. Това е влакът за страната на принцесите. Той пътува само нощем, защото през деня принцесите искат да си играят с техните приятелки, а не да се возят.

- Ставай да си измиеш зъбите, довечера пак ще си поговорим за играчките по пода. - Тони вдигна няколко кукли от паркета и ги подреди по височина на секцията.

- Тате, днес не ми се ходи на училище. - Мия се зави през глава, сякаш това щеше да я скрие от дългата кокалеста ръка на образователната система.

- Мия, училището не е по желание. Аз също предпочитам да гледам мачове по цял ден, вместо да ходя на работа, но никой не ме пита. - Мъжът внимателно дръпна чаршафа и нежно целуна дъщеря си по челото. - Хайде, ставай! Чаят е готов, отивам да ти направя сандвич.

- Нямам търпение и аз да почна да ходя на работа. Да си почина малко от това училище. - Мия беше седнала в леглото и се протягаше.

- А какво точно ще работиш? - полюбопитства Тони, докато оправяше възела на вратовръзката си.

- Принцеса или нещо друго, за което не ти трябва да знаеш математика. - Мия тръгна с нежелание към банята, влачейки краката си по пода. - Ох! Мамка му! - извика тя, когато неволно изрита дървеното влакче.

АПЕТИТЪТ ИДВА С ЯДЕНЕТО

Разказ на Николай Стойнов

- Това ще го ядеш ли?
Така започват повечето ми разговори с чичо Гошо.

- Не, купих си сандвич, понеже имах излишни 3 лева.
- Ей, какъв човек си! Дай една хапка, на чичо си Гошо. Няма да умреш от глад.
Всъщност чичо Гошо е този, който се притеснява, че може да се окаже фатално, ако не сложи нещо в устата си в рамките на 15 минути. Като хората, които палят цигара от цигара. Но с кебапчета. Или вафли. Или каквото там му попадне.

- Знаеш ли какво сънувах? – чичо Гошо успя едновременно да зададе въпроса си и да отхапе три четвърти от сандвича ми.
- Двестакилограмова пържола?
- Не. Това беше миналия месец. Снощи сънувах кошмар.
Той отново се пресегна към сандвича, но аз бързо го натъпках в устата си. Предпочитах да се задавя зловещо, отколкото да остана без закуска. Точно така и стана – заседна в кривото ми гърло, закашлях се и се наложи да изплюя полусдъвканата храна в кофата до пейката.

- Така става като си лаком! – чичо Гошо поклати глава с възмущение – Сънувах, че дюнерът ми говори. И аз изпълнявах каквото ми каже. И той ме накара да се съблека гол, да се намажа целия с чеснов сос и да нахлуя на някакъв протест на вегани с викове „Месо или смърт“.
Гласът му започна да трепери. Чичо Гошо се огледа нервно. Не съм го виждал толкова притеснен, откакто веднъж затвориха Мимас за тридневен ремонт.

- Бях като зомби. Правех всичко, каквото ми каже дюнерът. Отидох на протеста, започнах да крещя и веганите ме нападнаха. Един дори ме ухапа по ръката. Тогава се събудих. Оказа се, че съм захапал ръката си. На същото място!
Чичо Гошо замълча и ме погледна с очакване.

- Какво мислиш? Какво ли значи този сън?
Направих крачка назад, за да мога да избягам, в случай че опита да ме докопа.
- Спомняш ли си кекса, който ядох вчера?
Той кимна.
- А спомняш ли си, че ти казах да отхапеш малко?
Той кимна отново.
- И въпреки това ти изяде цели три огромни парчета....
- Чак пък огромни!
- ...от експерименталния ми кекс с марихуана.

---
(текстът е съчинение по снимка от Humans of New York; самата снимка и истинската история на човека от нея, можеш да видиш тук; аз лично я прочетох, след като приключих с писането, за да не ми влияе)

СЛУХОВЕ

Разказ на Николай Стойнов

Боби Виетнамеца. Така му казват всички. Въпреки че не е виетнамец. Нито се казва Боби. Баща му е роден в Чанду. Това е град в Китай, в който живеят повече хора, отколкото в България и Македония взети заедно. Дали е правилно България и Македония да бъдат взимани заедно, е една съвсем друга тема. Важното в случая е, че Боби не е виетнамец, а китаец. И то само наполовина. Майка му е българка. От Карлово. Поради факта, че е израснал в родния град на Левски, българският му е перфектен. За разлика от китайския (знае около 20 думи) и виетнамския му (0 думи). Истинското му име е Бингчао, но за децата и учителките в карловската детска градина, Боби се оказа по-лесно за запомняне и произнасяне. Виетнамеца се появи след като веднъж в шести клас в голямото междучасие двамата му приятели Слави и Мони, за да получат малко внимание, разказаха пред целия клас как на предния ден са били у Боби и са видели майка му да готви котка, пълнена с ориз. Впоследствие двамата бяха принудени да признаят, че си измислят, но Виетнамеца си остана. Остана отворен и въпросът, къде изчезна семейната им котка. Ама нали ги знаеш какви са котките...

----
(текстът е съчинение по снимка от Humans of New York; самата снимка и истинската история на човека от нея, можеш да видиш тук)

В крак с времето

Разказ от Николай Стойнов

- Добър ден, тук ли е за заявленията за смяна на име? - на вратата стоеше спортно облечен мъж. По анцуга му Адидас нямаше нито една гънка, сякаш беше изгладен с ютия (което си беше точно така).

- Да, кажете! - жената зад бюрото не се опита да прикрие отегчението си.

Мъжът избута пред себе си момче на видима възраст 7-8 години, влезе и затвори вратата след себе си. Върху бузите и челото на хлапето беше изрисувано българското знаме.

- Искам да сменя името на сина ми.

- Защо? - Гинка не беше чак толкова заинтригувана, че да отдели поглед от пасианса на монитора си.

- За да успее в живота, му трябва нещо по-модерно. Като Мачкайгришо! - по навик мъжът почти изкрещя последното изречение.

- Мачкайгришо! - повтори малкият като по команда.

- Искате да го прекръстите на Григор? - Гинка реши, че е време да разнообрази малко, и влезе във фейсбук. Започна да скролва бавно и методично.

- Не Григор, а  Мачкайгришо! - в друга ситуация изречението щеше да завърши с “тъпа овцо”, но с годините Янко се беше научил да спазва благоприличие пред хората, от които нещо зависи.

- Мачкайгришо! - с леко прегракнал глас отново се включи момчето.

- Ахаа, Гришо! Малко е разговорно, но мисля, че няма да е проблем. - Тя извади лист от чекмеджето. - Само трябва да попълните това формулярче.

- Не Гришо, бе... жена! - на лявото око на Янко се появи нервен тик, силно наподобяващ палаво намигване. Благодарение на него преди години бившият състезател по джудо се запозна с жена си. След тежка загуба на националите по футбол от Чехия, той просто искаше да плати сметката си и да се прибере да страда вкъщи, но сервитьорката Роси изтълкува тика му като сваляческо намигване и взе нещата в свои ръце. Останалото, както се казва, е история. - Искам синът ми да се казва Мачкайгришо! Мачкайгришо Хадживасилев! Кое точно не разбирате?!

- Мачкайгришо! - като ехо се чу бъдещият Мачкайгришо.

- Явно името му харесва - опита да се усмихне Гичка, за да разсее напрежението - А как се казваш сега, моето момче? - тя наплюнчи палеца на дясната си ръка и с него размаза част от боята по лявата му буза.

- Мачкайкобра Хадживасилев от София, Люлин трети микрорайон - издекламира малкият Хадживасилев.

- Мачкайкобра? Ама вие сериозно ли?! - Гинка се изправи и гневно скъса празния формуляр. - Аз да взема тогава да се прекръстя на Шерцингерка Николова!

- Ха, супер идея! - Янко се зарадва, че вече са на една вълна. - Наистина ли сте Николова?

- Вън! Вън! - слюнките излитаха с огромна скорост от устата на гневната жена и се приземяваха върху лицето на невинния Мачкайкобра, който геройски ги посрещаше, сякаш бяха крошетата на Кличко. Трикольорът на челото му започна да се размазва.

В този момент вратата рязко се отвори. В стаята нахлу мъж в зелена униформа, който застрашително размахваше полицейска палка.

- Ще се видим в съда! - процеди Янко през малкото останали в устата му зъби и излезе от стаята. Заради условната си присъда за дребно хулиганство предпочиташе да си тръгне, преди някой да извика ченгетата.

Момчето последва баща си с наведена глава. Във фоайето, доволни от надписа КУР, който току-що бяха издялкали, ги очакваха двамата му братя, близнаците Българи и Юнаци. Когато погледите им се срещнаха, усмивките по лицата им замръзнаха. Момчетата бяха наясно, че целият гняв на баща им довечера ще се стовари върху тях. Особено, ако националите по баскетбол загубят евроквалификацията срещу Финландия.

Излишно напрежение

Разказ от Николай Стойнов

Беше един от онези дни, в които нищо не се случва. Ама съвсем нищо. Не беше умрял някой известен. Нямаше авария в метрото, сбиване с бежанци или ново парче на Гери-Никол. Никой не се беше изказал на развален английски. Гришо не беше падал наскоро, националите и Лудогорец също. Нямаше ново корпоративно видео тип “Виваком” или песен тип “Фантастико”. Нищо. Вече 40 минути Душко опитваше да измисли нов туит, но така и не успяваше. Написа нещо за Сиромахов. Прочете го на глас. Сигурни 5 харесвания и един ретуит. Изтри го. Искаше нещо по-оригинално.

-      Нали каза, че идваш? - Гласът на жена му го стресна. Той инстинктивно смени екрана с екселска таблица - навик, който беше придобил в офиса.

-      Трябва да довърша нещо важно.

-      Напиши, че ще вечеряш картофена яхния. Сигурна съм, че феновете ти ще се развълнуват от това. - Явно го беше наблюдавала по-дълго, отколкото той подозираше.

Душко затвори лаптопа и бавно се изправи. Пресегна се за телефона си, но в този момент се сети за новото правило - без мобилни устройства в кухнята. Въздъхна тежко, сякаш му предстоеше нощна смяна в мини „Бобов дол“.

-      Завиждаш, нали? За това, че имам толкова много фенове. - Душко бавно се отправи към вратата, влачейки чехлите си по паркета.

-      Завиждам не е точната дума. По-скоро “повръща ми се”. От тъпия туитър, от феновете ти и най-вече от теб. - При последната дума тя трясна вратата точно под носа му.

-      Това ескалира бързо - каза Душко, по-скоро на себе си и се усмихна при мисълта, че в туитър щяха да оценят репликата му.

Картофената яхния беше вкусна, но определено нямаше инстаграмски вид. Душко я разучаваше с интерес. Той бе в кухнята само тялом. Докато бавно и съсредоточено бодеше картофите в чинията си един по един, той опитваше да композира следващия си блестящ туит. По радиото вървеше експериментален джаз - музика, която не разбираше и която адски го напрягаше. Точно като жена му в този момент.

-      Не знам дали ти споменах, че спя със Слави. - Гласът й беше спокоен като на психопат-убиец, който възнамерява да разкаже в детайли на завързаната си жертва си как точно възнамерява да я обезглави с моторна резачка. 

-      Трифонов ли? - Душко запази самообладание и се включи в шегата.

-      Не му знам фамилията. Онзи от офиса ти. - От сериозния й тон го побиха тръпки. Косъмчетата по врата му се изправиха.

-      Не се ебавай с това, Мария! Не е смешно! - Лицето на Душко почервеня от гняв. Той размаха гневно вилицата, сякаш бе мускетар, сражаващ се с въображаема летяща зелева сарма.

-      Не се ебавам. Питай го утре дали има бенка на левия крак, точно до тестисите. – По лицето й се прокрадна многозначителна усмивка.

-      Каквоооо? - Душко достигна фалцета на Фарел Уилямс. Изведнъж въздухът в стаята му се стори крайно недостатъчен.

-      Ей, ще се гътнеш, бе! Човек да не се пошегува! - Мария го гледаше право в очите. – Просто исках да ми обърнеш внимание. Да си поговорим.

-      На това разговор ли му казваш?! Ти не си нормална! НЕ! Ти си напълно изтрещяла! - Душко изхвърча от кухнята. Беше едновременно бесен и въодушевен. Имаше супер идея за туит.

“След като се омъжат, жените стават като картофената ми яхния от тази вечер - студени и неугледни.” 

Прочете това свое прозрение на глас. Усмихна се доволен и натисна “tweet”. Олекна му дотолкова, че забрави колко много го беше вбесила жена му преди броени минути. Едва след като напрежението го отпусна, осъзна колко много му се пикае. Изтича до тоалетната, а когато се върна вече имаше 8 харесвания и 1 ретуит. Освен това някой беше отговорил на туита му. @SexyM.Aria беше написала „Добре, че все още има мъже, които знаят как да затоплят яхнията.” Този туит имаше едно харесване. От някойси @SlaviT, който в описанието на профила си беше написал „Трифонов, ама не оня плешивия от телевизора“.

Неделя сутрин

Събуди се със силно главоболие. По-силно от нормалното за неделя сутрин. „Мамка му, остарявам“, помисли си. Трудно се надигна от леглото. Усещаше болка по цялото тяло. Нямаше спомен как се е прибрал. Реши да звънне на Йохан, за да научи подробностите от снощното си изкарване. Телефонът на приятеля му по чашка беше изключен.

Накуцвайки отиде до тоалетната. Изпита силна болка, когато струята урина започна да се стича по керамичната тоалетна чиния, произведена в далечно Севлиево. Погледна надолу и видя, че пикае кръв. „Я, дойде ти! Честито! Вече си жена!“ щеше да каже, ако се беше случило на някой друг. Вместо това обаче пребледня. Прилоша му. Наплиска се с вода и се огледа в огледалото. Около лявото си око видя голяма синина. Носът му беше подут и сочеше леко вдясно. Очевидно бе участвал в сбиване.

„Портфейлът ми!“, хукна обратно в стаята. Навсякъде се въргаляха дрехи и чорапи. Вдигна от земята мръсна хавайска риза с флорални мотиви. Провери джобът й. Нищо. След това в ръцете му се озова долнище на стар анцуг. Навремето ходеше с него на тренировки, но сега го използваше за спортно-елегантно облекло. От единия му джоб извади портфейл. Отвори го. Както и очакваше, вътре нямаше нищо. Поне документите му си бяха на място. Той въздъхна с облекчение и хвърли анцуга обратно на пода. В този момент от него изпадна нещо. Пачка банкноти, вързани с ластик. Преброи ги. 4400 евро на банкноти от по 100. Преброи ги още веднъж. Беше прекалено притеснен, за да се зарадва.

Та-та-таааа, та-та-таааа… В стаята се разнесе мелодията от „Роки“. Ивица грабна телефона си. Беше Йохан.
- Копеле, голям си!
- Какво стана? Нищо не си спомням.
- Хахаха! Тези шотове накрая ни разказаха играта. Как си?
- Чувствам се като пребит.
- Ти си гордостта на квартала. Да издържиш 3 рунда при положение, че от сутринта пиеш бира с водка…
- Копеле, нищо не разбирам. Всичко ме боли, а в джоба ми има пачка с пари. Знаеш ли нещо по въпроса?
- Това е хонорарът ти.
- Хонорар?
- Да, дадоха ти го мениджърите на българина. Трябва да са 5000 евро.
- Мениджъри?! Българин?!
- Братле, май наистина имаш проблем с пиенето.. Вчера към 18 часа в кръчмата дойдоха двама костюмари. Търсеха теб. Обещаха да ти дадат 5000 евро в брой, ако след 2 часа излезеш на ринга срещу техния боксьор. Някой си Кубрат Пулев…

Историята е измислена, но (част от) героите са истински.

Краят е важен

Млад писател си поставил за задача да напише най-хубавия разказ на света. „Добрият разказ задължително има неочакван край”, посъветвал го негов приятел, също така млад писател с голямо бъдеще (и публикация в културната секция на вестник „Уикенд”). Три часа по-късно амбициозният и талантлив младеж успял да измисли най-изненадващият и неочакван край на разказ на всички времена. „Мамо, мамо, чуй какво измислих!”, отишъл той да се похвали в кухнята. „Изобщо не ме интересува, какво си измислил, а и много добре знаеш, че не съм истинската ти майка!”, отвърнал, плюейки кръв в мивката, изнервеният му безработен баща. Брадясалият алкохолик от 15 минути безуспешно опитвал да отвори със зъби бутилка бира. „Защо не пробваш с отварачката?”, пробвал да смени темата младият писател. „А ти защо не пробваш да вървиш на майната си?!”, отвърнал подобаващо неговият събеседник. Последната реплика била придружена от огромен кристален пепелник, насочен с огромна скорост към главата на писателя. Той за щастие бил още млад и успял да се отдръпне навреме. Бързо се шмугнал в хола, където пред телевизора дремела възрастна жена. „Бабо, бабо, чуй какво измислих!”, разтърсил я той. „Изобщо не ме интересува, какво си измислил, а и много добре знаеш, че не съм истинската ти баба!”, й се приискало да каже. Но точно когато отворила уста, той сложил ръка върху нея и набързо й прочел изненадващия край на разказа. В момента, в който го чула, старата жена издъхнала. „Боже, умря от изненада!”, изкрещял ужасен младият писател. Истината обаче била друга. Старицата починала от задушаване.