БЪЛГАРСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО ОБСЪЖДА ИСТАНБУЛСКАТА КОНВЕНЦИЯ

- Абе, к'во мислите за Истанбулската конвенция? 
- Хаха, кон! Хахаха! 
- ???? 
- Кон-венция... 
- Ааа... хахаха! 
- Хахахах. 
- Джендъри. 
- Хахаха. 
- Хахаха. 
- Ти кой пол си? 
- Пол Нюман, хаха 
- ХАХАХАХ. 

(край)

Преглед на интернета (2.4.2018)

ДОБРО УТРО, ПРИНЦЕСО!

Разказ на Николай Стойнов

- Мамка му - тихо изпъшка Тони в полутъмната стая с присвити от болка очи.

- Ама нали все ми казваш, че не е хубаво да казваме “мамка му”? - съненият глас на Мия отекна от другия край на стаята.

- Ами, аз много неща ти казвам. Като например, да си подреждаш стаята. Но ти очевидно не ме слушаш. - Лъчът светлина, идващ от коридора през открехнатата врата, осветяваше прегърбения Тони, който бе хванал в ръце десния си крак и наблюдаваше като хипнотизиран пулсиращия палец. Беше му трудно да пази равновесие, балансирайки на един крак.

- Така приличаш на щъркел! Много си смешен.

- Мия, защо не си си подредила стаята? - Тони се постара да звучи строго, докато залитайки се приближи до вратата на стаята и светна лампата.

- Не е вярно! Подредих яяяя! - Мия се беше увила в чаршафа като пашкул.

- А защо според теб ударих крака си в дървено влакче в средата на стаята, докато идвах да те събудя?

- Защото не гледаш къде стъпваш. - Без капка ирония отговори Мия.

- Тук ли е мястото на влакчето? - Тони продължи с реторичните въпроси, макар да знаеше, че няма как да излезе наглава с дъщеря си.

- Да. Това е влакът за страната на принцесите. Той пътува само нощем, защото през деня принцесите искат да си играят с техните приятелки, а не да се возят.

- Ставай да си измиеш зъбите, довечера пак ще си поговорим за играчките по пода. - Тони вдигна няколко кукли от паркета и ги подреди по височина на секцията.

- Тате, днес не ми се ходи на училище. - Мия се зави през глава, сякаш това щеше да я скрие от дългата кокалеста ръка на образователната система.

- Мия, училището не е по желание. Аз също предпочитам да гледам мачове по цял ден, вместо да ходя на работа, но никой не ме пита. - Мъжът внимателно дръпна чаршафа и нежно целуна дъщеря си по челото. - Хайде, ставай! Чаят е готов, отивам да ти направя сандвич.

- Нямам търпение и аз да почна да ходя на работа. Да си почина малко от това училище. - Мия беше седнала в леглото и се протягаше.

- А какво точно ще работиш? - полюбопитства Тони, докато оправяше възела на вратовръзката си.

- Принцеса или нещо друго, за което не ти трябва да знаеш математика. - Мия тръгна с нежелание към банята, влачейки краката си по пода. - Ох! Мамка му! - извика тя, когато неволно изрита дървеното влакче.

АПЕТИТЪТ ИДВА С ЯДЕНЕТО

Разказ на Николай Стойнов

- Това ще го ядеш ли?
Така започват повечето ми разговори с чичо Гошо.

- Не, купих си сандвич, понеже имах излишни 3 лева.
- Ей, какъв човек си! Дай една хапка, на чичо си Гошо. Няма да умреш от глад.
Всъщност чичо Гошо е този, който се притеснява, че може да се окаже фатално, ако не сложи нещо в устата си в рамките на 15 минути. Като хората, които палят цигара от цигара. Но с кебапчета. Или вафли. Или каквото там му попадне.

- Знаеш ли какво сънувах? – чичо Гошо успя едновременно да зададе въпроса си и да отхапе три четвърти от сандвича ми.
- Двестакилограмова пържола?
- Не. Това беше миналия месец. Снощи сънувах кошмар.
Той отново се пресегна към сандвича, но аз бързо го натъпках в устата си. Предпочитах да се задавя зловещо, отколкото да остана без закуска. Точно така и стана – заседна в кривото ми гърло, закашлях се и се наложи да изплюя полусдъвканата храна в кофата до пейката.

- Така става като си лаком! – чичо Гошо поклати глава с възмущение – Сънувах, че дюнерът ми говори. И аз изпълнявах каквото ми каже. И той ме накара да се съблека гол, да се намажа целия с чеснов сос и да нахлуя на някакъв протест на вегани с викове „Месо или смърт“.
Гласът му започна да трепери. Чичо Гошо се огледа нервно. Не съм го виждал толкова притеснен, откакто веднъж затвориха Мимас за тридневен ремонт.

- Бях като зомби. Правех всичко, каквото ми каже дюнерът. Отидох на протеста, започнах да крещя и веганите ме нападнаха. Един дори ме ухапа по ръката. Тогава се събудих. Оказа се, че съм захапал ръката си. На същото място!
Чичо Гошо замълча и ме погледна с очакване.

- Какво мислиш? Какво ли значи този сън?
Направих крачка назад, за да мога да избягам, в случай че опита да ме докопа.
- Спомняш ли си кекса, който ядох вчера?
Той кимна.
- А спомняш ли си, че ти казах да отхапеш малко?
Той кимна отново.
- И въпреки това ти изяде цели три огромни парчета....
- Чак пък огромни!
- ...от експерименталния ми кекс с марихуана.

---
(текстът е съчинение по снимка от Humans of New York; самата снимка и истинската история на човека от нея, можеш да видиш тук; аз лично я прочетох, след като приключих с писането, за да не ми влияе)